Ново проучване, фокусирано върху японската стоманодобивна индустрия, показва, че ако наистина сме ангажирани с нулеви емисии, трябва да се подготвим за сценарий, при който количеството произведена стомана е по-малко. Япония си е поставила за цел да намали емисиите от стомана с 46 процента до 2030 г. и нулеви емисии до 2050 г. Засега пътната карта за постигането на това зависи силно от бъдещите технологични иновации. Очаква се надежда за развитието на технологиите за улавяне и съхранение на въглерод (CCS) и базирани на водород технологии.
В проучването д-р Такума Уатари, изследовател в Националния институт за изследване на околната среда, Япония, който в момента работи с университета в Кеймбридж, твърди, че няма такова нещо като сребърен куршум. Той каза, че настоящите планове за намаляване на емисиите на въглероден диоксид подценяват колко трудно ще бъде разработването на CCS и водородни технологии и широкото им внедряване.
„Тези технологии все още имат сериозни технически, икономически и социални предизвикателства и тепърва ще бъдат възприети в голям мащаб. И най-важното е, че е много несигурно дали тези технологии ще станат достъпни в достатъчни количества електроенергия без емисии. Трябва да се изправим пред възможността технологичните иновации да не са готови навреме, така че да можем да поддържаме сегашното ниво на производство на стомана, като същевременно намалим емисиите до нула“, каза Уатари.
Проучването картографира настоящите потоци от стомана в японската индустрия и изследва с помощта на модел как индустрията може да се промени, ако се приложи строг бюджет за въглеродни емисии.
Д-р Уатари обяснява, че количеството и качеството на стоманата, произведена с настоящата практика, ще се влоши драстично при бюджет с нулеви въглеродни емисии. Това се дължи на липсата на ресурси и практиката на down-cycling, при която нови продукти се произвеждат от стоманен скрап, съдържащ примеси. Тези примеси са трудни за отстраняване, така че новите продукти имат различно качество и функционалност от оригиналната стомана.
Според д-р Уатари, „Производството на стомана без емисии е възможно до 2050 г., но ограничено по количество и качество в сравнение с настоящото общо производство. Това се дължи на ограничената наличност на съвместими ресурси без емисии и практиките за намаляване на стоманения скрап.
Проучването показва, че с въглероден бюджет с нулеви емисии, производството на стоманени продукти би било драматично ограничено в сравнение с настоящото ниво и в най-добрия случай би достигнало около половината от сегашното ниво. В този случай производството на по-висококачествена стомана (напр. стоманена плоча) ще пострада особено трудно.
Последствието е ясно. Не е достатъчно да разчитаме на технологичен сребърен куршум, който ще се промени, за да промени доставките на стомана. Трябва също така сериозно да обмислим стратегии за намаляване на търсенето чрез промяна на нашата култура на използване на стомана и подобряване на нашата материална ефективност. Трябва също така да се стремим да рециклираме висококачествена стомана от стоманен скрап.
Това изисква сътрудничество между тези, които използват стомана, и тези, които я произвеждат. Стоманените продукти биха могли да бъдат направени с по-голяма ефективност на ресурсите, ако са проектирани да издържат по-дълго или да бъдат леки. Когато стоманените продукти достигнат края на полезния си живот, рециклирането може да се постигне чрез усъвършенствано сортиране и раздробяване за отстраняване на примесите от стоманения скрап. Като общество, Япония може също да трябва да стане по-малко зависима от стоманата и да премине към модел на „използване на услуги“, вместо да притежава продукти. За разлика от днес, когато стоманата е в изобилие и е евтина, бъдещето с нулево нетно потребление изисква от нас да използваме по-оскъдните, по-скъпи стоманени ресурси по-ефективно.
Д-р Уатари заключава, че трябва да инвестираме в технологични иновации, но не можем просто да чакаме да се появят. Вместо това потребителите на стомана трябва да се подготвят за свят, в който стоманата е по-малко достъпна. „Ние не отричаме необходимостта от инвестиране в иновативни производствени технологии. По-скоро искаме да подчертаем, че трябва да търсим много по-стратегически алтернативи, вместо да разчитаме само на технологии за производство на сребърно олово. Поставянето на материалната ефективност и рециклирането в основата на плановете за декарбонизация може да намали прекомерното разчитане на иновативни производствени технологии и да се подготви за риска тези технологии да не се разширят непременно достатъчно с времето“, добави той.
HT
Източник: ANI
Източник: Скандинавската страница